Едно "писмо"...

"Мислех да напиша писмо до Господ. Но защо да занимавам Господ с незначителните си проблеми!? Ще пиша на вятъра. Равносилно е! 

С какво да започна? 

Мисля, че съм влюбена. Влюбена съм в мъж, който… 

Но, не! Няма да пиша за него! 

За него пиша всеки ден. Малки сребърни букви със златна обшивка, грижливо наредени върху ириса на очите ми. Всички ме питат какво ми е на очите. Блестят! Трябвало да отида на лекар. Лекарите не я разбират тази болест. Затова сега пиша на вятъра. Търся си събеседник- някой самотник като мен. Някой, при когото никой не остава достатъчно дълго. Само този мъж… 

Но, не! Нали нямаше да пиша за него! 

Дали вятърът има чувства?! Бил ли е влюбен някога?! Сам ли живее… 

Някой ден ще открия къде живее. Ще му отида на гости. Ще си поговорим като стари приятели. Аз го познавам. Толкова си приличаме! И той вече ще ме познава - нали сега му пиша. Ще го попитам какво мисли за любовта. Винаги ли е нещастна, или просто аз съм омагьосана?! 

Господи, не искам да обичам повече! Никога!!! Не така страстно и изпепеляващо! Колкото по-силно обичаш, толкова по-голяма е болката. 

Но аз забравих, че не пиша на Господ. 

На кой ли адрес да изпратя писмото?! 

Снимка: Facebook

Ще питам облаците. Те често танцуват с вятъра. Ако не знаят, ще тръгна по следите му, оставени върху кожата на земята. Може би ще го срещна! Ще изтичам. Ще го прегърна топло и нежно. Той ще посипе лицето ми с ароматни липови цветчета. Ще опъне роклята по тялото ми. Ще разроши прилежно сресаните ми коси… 

Сигурна съм, че ще ме хареса. Красива съм - така казват! Но защо ми е да съм красива, щом го няма единственият мъж, с когото искам да тичам по топлия пясък, да гледам вечер как слънцето се разлива в морето, да танцувам в мократа трева на разсъмване… Няма го! 

Той е там- на отсрещния бряг. През хилядите синьозелени километри танцува с друга, целува песъчинките по кожата И, потъва в очите И... И нейните очи ли блестят?! Може би той... 

О, не! Отново пиша за него! Не мога да спра! Написах толкова много писма, че облаците не могат да завалят. 

Толкова много писма! Без отговор. 

Сега ще чакам писмо от вятъра. Ще ми пише - сигурна съм! Ще ми пише със зелени листенца по клоните на дърветата. Ще ми пише с бяла пяна по вълните на океана. И по пясъка - със седефени миди… 

Ще ми пише! Всички ми пишат, освен… 

Всеки ден получавам писма. Но онова писмо, което чака сърцето ми, все не пристига. Единственото, което ще ме накара да литна през времето, да се отърся от вкаменелостите на живота. 

Неговото писмо - от онзи мъж, за когото няма да пиша. 

Няма да пиша... 

Само безмълвно ще го обичам... 

Дано е щастлив!"

Наталия Цветанова