Thursday, 25 September 2014

Достатъчно...

Неотдавна, на летището дочух баща и дъщеря да си говорят, преди да се разделят завинаги. Нейния полет беше обявен и приканваха пътниците към самолета. Стоейки близо до входната врата, тя каза: "Татко, съвместния ни живот беше повече от достатъчно. Обичта ти е всичко, от което имах нужда. Желая и на теб достатъчно, татко". Целунаха се за довиждане и тя тръгна. Той се приближи до прозореца, до който бях седнал и аз. Видях, че той искаше и имаше нужда да поплаче. Опитах се да не го безпокоя, но той ме попита: 
- Казвали ли сте довиждане на някой, знаейки че е завинаги?
- Да, казвал съм - и с това нахлуха спомените за времето, когато изразих моята любов и признателност към баща си и това, което беше направил за мен. Съзнавайки че дните му са преброени направих всичко възможно да му кажа лице в лице колко много той значи за мен. Така, че знаех какво изживяваше човека, с когото говорех.
- Извинете ме, но по какъв случай е това сбогуване? - попитах аз.
- Стар съм, а тя живее много далече. Има да премина през някои предизвикателства и съзнавам, че всъщност следващото й идване ще е за погребението ми – отговори той.
- Докато се сбогувахте, дочух че каза 'Желая ти достатъчно'. Мога ли да попитам, какво означава това? 
Той се усмихна.
- Това е пожелание, което се е предавало с поколенията. Родителите ми го казваха на всеки. Мъжът замълча, погледна нагоре, като че ли се опитваше да си спомни подробности и се усмихна още повече.- Когато си казахме 'Желая ти достатъчно', ние пожелахме на другия достатъчно хубави неща в живота, които да му помагат. Той се обърна към мен и продължи като че ли рецитираше нещо: Желая ти достатъчно слънце, за да запазиш мирогледа си светъл Желая ти достатъчно дъжд, за да оцениш слънцето още повече. Желая ти достатъчно щастие, за да запазиш духа си жив. Желая ти достатъчно болка, така че и най-малките радости в живота да изглеждат много по-големи. Желая ти да получиш достатъчно, за да задоволиш желанията си. Желая ти да загубиш достатъчно, за да оцениш това, което имаш. Желая ти достатъчно 'Здравей!', за да ти дадат сили за последното 'Довиждане!' 
Той се просълзи и се отдалечи. 

Казват, че "е нужна минута да намериш специален човек, час да можеш да го оцениш, ден да го обикнеш, и цял живот да го забравиш...

Източник: Изворите

Friday, 19 September 2014

Ангелът в нас....

"Някога живял ангел, който имал прекрасни, ослепително бели крила - толкова светли, толкова леки, че му позволявали да лети дълго и безотказно.Веднъж летейки над земята, ангелът видял човек, който се нуждаел от помощ. Той, разбира се, слязъл на земята и помогнал на човека.Човекът дълго му благодарил и се възхищавал на крилата на ангела. А после помолил да ги докосне. Ангелът му разрешил. Тъй като човекът бил обикновен работник и изкарвал прехраната си с двете си ръце, които били мръсни, на крилете на ангела останало малко петънце.Но какво е за ангела едно малко петънце - той дори и не забелязал. Когато ангелът се приготвил да излети, човекът помолил за помощ в още едно дело. Ангелът не могъл да откаже на такъв мил човек и му помогнал отново, а човекът отново благодарил и погалил крилата на ангела. И така те станали приятели, защото човекът имал много проблеми, а за ангела не било проблем да ги решава бързо и лесно.Човекът винаги бил благодарен и винаги галил крилата на ангела. След време крилата на ангела станали съвсем черни. 
Ангелът не можел вече да лети, а и нямал време, защото бил зает да помага на човека и с времето така привикнал към това, че забравил, че е ангел.Така си живели двамата. Докато веднъж в небето не се появил друг ангел. И този ангел, който бил на земята, го видял, и започнал да мечтае, че ако той имал крила, също би полетял и би покорил небесната шир - вече бил забравил, че е ангел. Ангелът, който бил в небето, го видял, спуснал се на земята и го попитал защо не излита и какво прави сред хората. В този момент ангелът от земята си спомнил, погледнал крилата си и се ужасил – те били черни, като нощта.Той разбрал, че всичката мръсотия на крилата му са чуждите проблеми и задачи, които били дадени на човека, за да се научи той сам да ги решава. Тогава тръснал крилата си и всичката мръсотия паднала в краката на човека.

Двата ангела излетели в небето, а човекът с възхищение гледал полета им и мечтаел и той да бъде като тях.Но той бил човек, имал много проблеми и бил длъжен да живее на земята и да ги решава. Мислейки така, човекът тръгнал по пътя си, а в съзнанието му бил полетът на двата ангела - той постоянно мислел за тях и му се искало да може да лети.И какво да види? Той не разбрал, как спрял да мисли за своите проблеми, но те не изчезнали, просто започнали да се решават сякаш сами. Всички мисли на човека били за полета. Тази му мечта го окриляла. И той престанал да се бои от трудностите, напротив с радост приемал новите предизвикателства. И с всяка нова разрешена задача ставал все по лек и ето, че забелязал, че краката му вървят по пътя едва-едва докосвайки земята.„Какво става?” – замислил се той.„Това са твоите крила!”- чул той някакъв вътрешен глас.„Как така? И аз ли съм ангел?”„Да! Ти просто беше забравил това, а проблемите ти бяха дадени, за да могат да израснат крилата ти.”Човекът бил щастлив. Така в небето се появил още един бял ангел, а след него още и още се издигали един след друг красиви бели ангели. И те ставали все повече и повече. Били радостни и се чувствали прекрасно, защото били щастливи от това, че могат да летят."

Източник: www.shtastieto.com

Monday, 15 September 2014

Като мислиш за мен....

Като мислиш за мен, си представяй пустиня, в която
под последната дюна набъбват сълзите на ручей,
куха суха пчела, прелетяла възможното лято,
с вледенено хоботче прашец от снежинките смуче,
ураган, метнал прашни чаршафи и духнал в небето,
мокро коте, което сънува, че вече е птиче
и гнездо със светулка на дъното - нощем да свети...
Или тъмната струйка кафе, очертала момиче...
Направи този жест - измисли ме с плитки катранени
с доверчиви зеници, които се учат да питат,
дай ми циганска баница, намажи ми със слюнка раните,
запали като празнични свещи край пътя липите...

Онзи живот, в който съмвам с кафе и компютър
или мръквам с два пръста водка без флирт, не е моят.
Той е сънят, в който само за кратко се лутам.
Само за кратко - додето ме сепне прибоят.
Затова, като мислиш за мен, си представяй чайка -
спи в камънака солен, в синевата живее
и сама си е път, и гнездо, и яйце, и майка,
а когато пищи, се заслушай - всъщност пее.
Като мислиш за мен... По-добре не мисли горчиво.
Слез на някоя схлупена гара и поръчай кафе със сметана,
почерпи цигането - така безпричинно щастливо...
Аз не зная кой влак да изпусна и кой да хвана.

Автор:  Мая Дългъчева

Friday, 12 September 2014

Виктор Юго - Човекът, който се смее... или не...

Първо ти желая да обичаш и обичайки, също да бъдеш обичан. И ако не е така – бързо да забравиш и след като забравиш – да не таиш ненавист.
Желая ти да имаш приятели, включително лоши и непоследователни, но да има поне един, на когото да се довериш, без да се съмняваш. И понеже в живота е така – желая ти да имаш и неприятели – нито много – нито малко – точно по средата, за да можеш понякога да поставяш под съмнение собствената си увереност. И нека между тях да има поне един, който да е справедлив, за да не се чувстваш достатъчно сигурен.
Желая ти да си полезен, дори незаменим. И в лоши моменти, когато не остава нищо друго, тази твоя полезност да е достатъчна, за да се задържиш прав.
Желая ти също така да бъдеш толерантен не с тези, които рядко грешат – това е лесно, а с онези, които грешат много и непоправимо, и използвайки тази толерантност, да бъдеш пример за другите.

Желая ти да не съзряваш бързо и когато вече си съзрял, да не искаш да се подмладяваш, и бидейки вече стар да не се посвещаваш на безнадеждността. Защото всяка възраст има своята радост и своята болка, и трябва да ги оставим да струят между нас.
Желая ти мимоходом да изпитваш тъга. Не през цялата година, не дори един ден. Тогава ще откриеш, че ежедневната усмивка е красива, че обичайната усмивка е блудкава, а постоянната усмивка е развращаваща.
Желая ти да откриеш максимално бързо, въпреки и над всичко, че те заобикалят близки, понякога потиснати, които общуват с несправедливостта и с хора нещастни.
Желая ти да милваш куче, да храниш птиче и да слушаш песента на кадънката, да извисяваш своето утринно пеене, понеже по този начин ще усетиш щастието повече от всякога.
Желая ти също да посееш семе – възможно най-мъничкото и да му правиш компания, докато расте, за да откриеш колко живота са нужни, за да се превърне в дърво.
Желая ти също така да имаш пари, защото трябва да си практичен и поне веднъж в годината да сложиш парите пред себе си и да кажеш: „Това е мое.”, за да стане ясно кой на кого е господар.
Желая ти никое от твоите увлечения да не угасва и ако с някое от тях се случи това, да можеш да плачеш, без да съжаляваш и страдаш, без да се чувстваш виновен.
Накрая, ако си мъж – да имаш добра жена и ако си жена – да имаш добър мъж – утре и на следващия ден, и когато сте вглъбени и усмихнати, да говорите отново и отново за любов.
Ако тези неща ти се случат – няма друго какво да ти желая.

Виктор Юго

Wednesday, 10 September 2014

ИГРАТА

Един приятел му беше дал жокер – “Чувствай емоциите със спокойно сърце”. Каза, че е важно. Но можеше ли да се живее в такива противоречия - да чувства спокойно, да мисли, но не прекалено, да ползва инструментите, но да не се привързва към тях?

"Условието беше жестоко. Минеше ли през този портал, щеше да забрави всичко – кой е, какво му се е случило, опитът, който е натрупал досега, близките души, с които си помагаха и развиваха заедно. Как щеше да намери пътя в огромно пространство без никакви пътни знаци? Как щяха да го приемат останалите? В каква среда щеше да попадне? Какви гени щеше да наследи? В договора сам беше отметнал обстоятелствата и най-големите трудности, през които трябваше да мине, за да постигне целта си. Но това бяха само общите клаузи – десетина основни неща, валидни за около 70 години живот. А през цялото останало време?

Дали щеше да издържи да бъде толкова далеч от истинското си семейство? Дали щеше да съумее да намери пътя, по който щеше да се чувства по-близо до тях? Трябваше да мине през иглени уши, за да стане това. Върналите се му бяха разказвали, че минеш ли портала, ставаш съвсем различен. Забравяш откъде идваш и, че сам си определил условията. Започваш да се подчиняваш и да се водиш по законите на играта. Обстоятелствата определят живота ти и те люшкат наляво и надясно като останка от потънал кораб в океан.

Споделяха, че се привързваш към инструментариума, който ти е даден, за да постигнеш целта си. И това се случва до такава степен, че започваш да се идентифицираш с него. И само правилната комбинация от думи, можела да те спаси и да те изведе на единствения път, по който се чувстваш в хармония със себе си и със света, да се докоснеш поне мъничко до това, което си бил, преди да се впуснеш в Играта. А комбинациите от думи били милиарди. И за да намериш правилната, се включвал единият инструмент – най-мощният ти приятел и най-големият ти враг – Умът. Снабдяват те с него, като едно от средствата ти за ориентация. Той е един от компасите. Трябва обаче да се използва много внимателно и да не му се доверяваш много, защото има свойството да заживява собствен живот и да те увлича след себе си. А следваш ли го сляпо, се загубваш в лабиринти от мисли без изход. Само с него си доникъде. Целта на играта е да се използват всички инструменти.
Вторият мощен инструмент са Емоциите. Върналите се от играта, които имат право да говорят, казват, че емоциите са другият капан, защото едновременно съдържат в себе си цялото познание и цялата заблуда. Най-голямата тръпка на цялата игра се състояла именно да изпиташ емоциите – нещо, което извън играта, в света на пълното познание, било недостъпно. Но емоциите, също като ума, имали свойството да те увличат, да те обсебват и да те карат да си мислиш, че това си ти. Един приятел му беше дал жокер – "Чувствай емоциите със спокойно сърце". Каза, че е важно. Но можеше ли да се живее в такива противоречия - да чувства спокойно, да мисли, но не прекалено, да ползва инструментите, но да не се привързва към тях? А ето ти и още едно – как щеше да помни всичко това, след като, минавайки през портала, щеше да забрави всичко?... Съществуваха все пак и добри клаузи в договора – нещо като награда – имаше опция по време на големите изпитания и трудности, през които минава, да му се присънват определени послания, които той самият попълваше в договора или да получава видения за тях. Проблемът беше, че той изобщо не знаеше дали щеше да съумее да достигне до нивото, в което виденията нямаше да го плашат. Дали изобщо щеше да срещне някой по пътя си, който да го научи да медитира поне? Шансът беше минимален. Затова предпочете да отметне клаузата Сънища и там отбеляза приятеля си, който му даде съвет за спокойните емоции. Избра да го сънува по време на поредното изпитание. Гаранцията за успех не беше по-голяма, предвид че казваха, че малцина, влезли в играта, вярват на сънища. Защото проблемът със сънищата също беше двояк като всичко останало – от една страна те изразяваха посланията на небето, от друга обаче – страховете и всичко, което беше запечатано в Подсъзнанието. А самото подсъзнание беше другият инструмент, който съдържаше в себе си мощна сила, но понеже беше труден за овладяване, тя често се насочваше срещу притежателят на самото подсъзнание. Защото първо трябваше да се научиш да се гмуркаш в страшния му свят, а едва след това – да съумееш с много усилия да отсяваш кое е правилно напътствие и кое – просто ирационален страх, основаващ се на вярванията в средата, в която си израснал и на колективната памет. Щеше да бъде тежко и трудно – да лавираш между едни и същи неща, които щяха да означават в различни обстоятелства най-доброто и най-лошото за теб. Най-малко се притесняваше от последния си инструмент – физическото Тяло. Срещи с по-развити души а) чрез книга, б) чрез семинар, в) лично. Отговор в) му се струваше най-примамлив. Но под него беше изписано единственото условие в тази графа – ще ги срещне, само ако не е заслепен през това време от някой от инструментите си. В противен случай, щеше ги подмине или пък да се заблуди и да повярва на някоя "менте" по-развита душа. Някои разказваха, че хората в играта са толкова полудели, че съдели по външния вид на човек и според професията му – дали отговарят на последните модни тенденции. Никой не забелязвал колко преходна е модатата. Или пък някаква енергия карала всички да сочат с пръст различните и да ги обявяват за неприемливи и луди. Понякога именно "ментетата" били виновни за това. Така че рискът да маркира отговор в) си беше лично негов. Можеше и той да се поддаде и да пропилее един от шансовете си да намери Пътя. А Пътят беше смисълът на цялата игра. И знаеше, че ще трябва да се връща в една и съща игра отново и отново, докато не го намери. Колкото и болезнено да беше това. Стана му много страшно, но не се поддаде. Тук беше лесно да бъдеш оптимист. Всички бяха такива. Каза си, че винаги, когато закъса, може да повика висшите сили на помощ. Те бяха достатъчно благоразположени, за да оставят постоянно Знаци на пътя. Лошото беше, че тези, които се идентифицираха с инструментите си – Ум или Емоции, затваряха останалите си сетива за знаците. Подписа договора и се отпусна за миг в недоумение. Толкова простичко му се струваше от тукашна гледна точка да следва Пътя и да играе Играта – просто трябваше да се довери на истинската си същност и да бъде внимателен и присъстващ. Всички обаче твърдяха, че в играта не е така – че се загубваш в различните мнения, случки, изводи и лична болка, че се взимаш много насериозно и се отделяш от цялото, общото, взаимосвързаността. Най-голямото предизвикателство било хем да използваш всички тези инструменти, хем да си даваш сметка, че инструментите не си ти. Малцина успявали.
Някак чувстваше, че няма да му се поддаде и да се идентифицира с него. Какво пък толкова важно беше как изглеждаш? Нали влизаш в играта, за да свършиш работата. Използваш го, за да се придвижваш във физическото пространство. Имаш нужда от него. Имаше приятели, които избираха да се развиват без този инструмент – избираха повредени тела, за сметка на по-развито друго сетиво или болест по тялото, която да ориентира душата по Пътя на лечението. Беше същата работа от негова гледна точка тук. Но в играта се оказваше, че останалите го смятат за дефект и е тежко изпитание. Това обаче носеше повече точки в Играта, прескачаха се по-бързо нива. Стига, естествено да съумееш отново да лавираш с другите си инструменти. Той си избра добро тяло, за да не му обръща много внимание, въпреки че казваха, че някои толкова се увличали по телата си, че започвали да извършват върху тях подобрения. С каква цел? Чудеше се той. Това не носеше точки, а напротив – осакатяваше ума и емоциите, защото започваш да мислиш и да чувстваш погрешно. Изобщо... той усещаше, че ако изпусне положението, щеше да настъпи тотална бъркотия. Но как щеше да помни да не изпуска положението?? За всеки случай попълни графата

Отново го хвана страх. Чувстваше се вцепенен. Това беше последното, което почувства преди да мине през портала. Нямаше друг избор. Беше нещо като да си с проблемен парашут в хеликоптер пред отворената врата и да знаеш, че всеки момент ще те бутнат..." 

Уловено из Facebook, Автор: Елена Шаханска

Tuesday, 9 September 2014

Нямам търпение за хора, които не заслужават моето търпение!

"Аз вече нямам търпение за някои неща, не защото съм станала арогантна, а просто защото съм стигнала до точка в живота си, когато не искам повече да губя време за това, което не ми харесва или ме наранява. Нямам търпимост към цинизма, към прекомерния критицизъм и изисквания от всякакъв вид.
Загубих желанието да се харесвам на тези, които не ме харесват; да обичам тези, които не ме обичат и да се усмихвам на тези, които не ми се усмихват. Вече не прекарвам и една минута с тези, които лъжат или искат да манипулират. Реших да не съжителствам повече с претенциозността, лицемерието, нечестността и евтините похвали.
Не се нагаждам към общото клюкарстване. Мразя конфликтите и сравненията. Вярвам в един свят на противоположностите и затова избягвам скованите и непоколебими в увереността си хора.
В приятелствата мразя липсата на лоялност и предателството. Не се разбирам с тези, които не знаят кога да направят комплимент или да кажат окуражителна дума. Преувеличенията ме отегчават и ми е трудно да приема хора, които не харесват животните.
И най-вече нямам търпение за хора, които не заслужават моето търпение."

Мерил Стрийп