Не вярвах, че мога да обикна тази жена...

"... Понятията и предразсъдъците на онзи свят, от който бях излязъл, бяха още свежи в мене. Тогава не вярвах, че мога да обикна тази жена. А и се възхищавах, както се възхищавах на красотата на планините и небето, и не можех да не и се възхищавам, защото тя е прекрасна като тях. После почувствувах, че съзерцанието на тази красота е станало необходимост в живота ми и започнах да се питам: не я ли обичам? Но нищо подобно на онова чувство, както аз си го представях, не открих в себе си. То беше чувство, което не приличаше нито на тъгата на самотния живот и желанието за съпружество, нито на платоническата, а още по-малко на плътската любов, които съм изпитвал. За мене беше необходимо да я виждам, да я слушам, да зная, че е наблизо и тогава бивах не толкова щастлив, колкото спокоен. След вечеринката, на която бях заедно с нея и се докоснах до нея, почувствувах, че между мене и тази жена съществува неразривна, макар и непризната връзка, срещу която човек не може да се бори. Но аз още се борих; казвах си: нима може да се обича жена, която никога няма да разбере съкровените стремежи на моя живот? Нима може да се обича една жена само заради красотата и, да се обича жена-статуя? — питах се аз, а вече я обичах, макар че още не вярвах на своето чувство.

Питах се с отчаяние: какво да правя? В своите нелепи мечти аз си я представях ту като своя любовница, ту като своя жена и с отвращение отпъждах и едната, и другата мисъл. Да я направя своя любовница — би било ужасно. Това би било убийство. Да я направя госпожа, жена на Дмитрий Андреевич Оленин, както стана с една от тукашните казачки, за която се ожени наш офицер, би било още по-лошо. Виж, ако можех да стана казак, Лукашка, да крада коне, да се напивам с чихир, да пея до самозабрава, да убивам хора и да се промъквам пиян при нея нощем през прозореца, без да мисля кой съм и защо съм? Тогава би било друго нещо: тогава ние бихме се разбрали един друг, тогава бих могъл да да бъда щастлив. Опитах се да се отдам на такъв живот и още по-силно чувствувах своята слабост, своята извратеност. Не можех да забравя себе си и своето сложно, нехармонично, безобразно минало. А моето бъдеще ми се представя още по-безнадеждно. Всеки ден да бъдат пред очите ми далечните снежни планини и тази величава, щастлива жена. 

И не за мене е това единствено възможно в света щастие, не за мене е тази жена! Най-ужасното и най-сладкото в моето положение е туй, че аз чувствувам, че аз я разбирам, а тя мене никога няма да разбере. Няма да ме разбере не защото стои по-ниско от мене, напротив, тя не трябва да ме разбере. Тя е щастлива; тя е като природата уравновесена, спокойна и съсредоточена само в себе си. А пък аз, изродено, слабо същество, искам тя да разбере моята извратеност и моите мъки. Аз обичам тази жена с истинска обич, за пръв и единствен път в живота си. Зная какво става с мене. Не се страхувам, че ще се унижа със своето чувство, не се срамувам от обичта си, гордея се с нея. Не съм виновен, че я обикнах. Това стана против моята воля. Опитах се да се спася от обичта си в саможертвата, въобразявах си, че се радвам на любовта между казака Лукашка и Марянка, но с това само възбуждах своята обич и ревност. Това не е идеалната, така наричаната възвишена любов, която съм изпитвал преди; не е онова влечение, при което се радваш на своята обич, чувствуваш в себе си извора на своето чувство и всичко правиш сам. Изпитвал съм и това. Това най-малко е желание за наслада, това е нещо съвсем друго. Може би в нея аз обичам природата, олицетворението на всичко прекрасно в природата; но аз нямам своя воля, а чрез мене я обича някаква стихийна сила, целият божи свят, цялата природа влага тази обич в моята душа и казва: обичай! Аз я обичам не с ума си, не с въображението, а с цялото си същество. Като я обичам, чувствувам се неразделна част от целия щастлив божи свят."

Лев Толстой