Saturday, 28 July 2012

Тя казваше...


Говорих си веднъж със стара дама...
говорихме си за ... смъртта...
Тя казваше: "Смъртта не е измама -
вкопчва се в човека и плътта!"

Тя казваше: "Смъртта ни дебне,
откакто се родим на този свят
и само чака душите ни да впрегне
в безсмъртния си адски впряг..."

Тя казваше, че тази хитра дама
не затваря никога очи.
Работи неуморно и не страда,
дори дете да го боли.

"Човекът е роден за да умре!"-
допълваше възрастната дама-
"Не би могъл смъртта си никой да възпре,
не е като да излекуваш рана.."

Тя казваше: "Смъртта не чака-
за нея няма прегради и врати:
дори и млад, ще те качи на влака
и ще открадне твоите старини.

За възрастните тя е зла невеста,
дошла да отведе жениха свой,
но няма точен час на среща
и не подбира как, къде и кой..."

Тя казваше, че няма избор,
освен да чака своя край,
пресъхнал в нея жизненият извор-
вината в белите коси е май...

Тя казваше...., но
АЗ НЕ Й ПОВЯРВАХ,
че за да умреш си бил роден...
Подобни мисли аз отбягвах
и чаках утрешния ден...
Тя казваше... И, да!-
Днес зная, че греши!-
Не е важна смъртта,
а ЖИВОТА В ТЕБ ДА НЕ ЗАСПИ!

Трябва да си като пролетта -
да чакаш зимата да свърши!
Бял косъм признак на смъртта?!
Нима снегът живота ще прекърши?!

Трябва да си сълзите и смеха-
с двете по лесно се живее...
Не ще избягаш от страха,
но с усмивка... и той ще избледнее!

О, да... смъртта не чака..
НО И АЗ НЕ ЧАКАМ НЕЯ!
Дори.. да ме погълне мрака..
ИСКАМ! - ЗНАЧИ ... ЩЕ ЖИВЕЯ! 

(Ана Тодорова)

Saturday, 21 July 2012

Разговор


РАЗГОВОР

Очите ти днес се оглеждат
в Луната, в Звездите... в Лъжите...
Очите ти първи ми казват-
любовта между нас спомен е вече..

Гласът ти днес проехтява
в Гората, в Морето... в Лъжите...
Гласът ти не може да скрие,
че нашата песен е вече изпята...


Ана Тодорова

Thursday, 19 July 2012

Ако се смея, ще бъде от болка...


Ако се смея, ще бъде от болка,
ако заплача-ще бъде от страх...
Ако с очите си някой излъжа,
то ще бъде от гняв и към нас...

Ако днес бях забравила вчера,
а вчера не мислех за днес,
ако споменът връщаше времето,
то и ти върни се при мен...

Ако тръгна да търся пътека,
едва ли ще срещна пак теб-
аз избягах, а ти се извърна,
общо начало, но не и общ край...

Ана Тодорова

Saturday, 7 July 2012

Милост


Ех, Ветре, защо не поспреш,
да поплачеш заедно с мен?
Нямаш време?! И другите нямат...
А време.. колкото щеш...
Но нищо-тогава духни-
издухай тази тъга!
Какво?! Илюзия казваш..
Ох, прав си- ще бъде лъжа...

Тъгата не е по твоите сили-
тя тежи, тя разкъсва-
зло, демон, отрова-
разяжда отвътре, усмивката свъсва...

Но ти поспри все пак-
тъгата не била заразна...
Без теб ще съм съвсем сама,
дори и не сама, а ... празна...


Ех, Ветре, нима не тъгуваш?
Твърде лесно ти е на теб...
О, ти нямаш Душа!?
Какъв по-голям късмет!

А знаеш ли какво е да се радваш?
Не си познал и капка смях!?
О, да - ти беше без душа-
какъв по-тежък грях...

Но забрави за моите думи-
не ти, а аз съм в грях-
неблагодарният човек тъгува,
останалите търсят поводи за смях!

Нима е време да отлиташ?
Е, хайде... бягай-раздвижи прахта..
И дано Бог над теб се смили,
дано те дари със душа...


Ана Тодорова

Friday, 6 July 2012

Тези стихове не са мои,... а на онази.... която бях...

Моята първа и най-вероятно последна стихосбирка!


„Ако можехме да видим света през чуждите очи...”  е стихосбирка включваща малко на брой (само 28), но затова пък преплели в себе си множество човешки емоции стихотворения.
Гняв, разочарование, отчаяние, вяра, любов, надежда...
Ако четете стиховете не само с очите, но и с душата и сърцето си, ще успеете поне за миг да прогледнете през чуждите очи...
Ще почувствате чуждата болка, но и чуждата радост... И ще разберете, че всъщност всички хора си приличаме... Всички искаме да ни обичат без да ни разочароват... Всички изпитваме надежда и всички изпитваме тъга по разбитите мечти...
Осъзнавайки това, ще забравите недостатъците на хората около Вас и ще започнете да се наслаждавате на присъствието им, на близостта им...
Проглеждайки през чуждите очи, ще прогледнете най-вече в себе си...
Можете да поръчате оттук...

Sunday, 1 July 2012

"Сърцето ми е уморено" (откъси)

"Сърцето ми е уморено" 

(откъси)
Автор Ана Тодорова



Мечтите ни са толкова капризни...-
присвиват устни, тропат със краче...
Изискват, искат, плачат, крякат –
           досущ капризнещо дете...


 
Сърцето ми е тридесет годишно, а вече бие сякаш е на сто. Умора ли.., какво ли... Гнети го нещо, но мълчи...
Ако можех бих спряла това тежко мълчание... Ще му кажа:
- Спри! Говори!
Ала нали е мълчание, знам, ще продължи да мълчи.
Нека мълчи!
Не спря да се колебае! Ту бързаше, ту се бавеше. Искаше нещо да каже?! Може би... Но аз не го чувах. Нали си имах разум, а той не се подвеждаше от нищо. Той е студен и ясен, безкомпромисен, праволинеен. Такава съм и аз. Майсторски изсечена дървена кукла.
Обвинявах сърцето си за всяка слабост и всеки провал в живота си. Обвинявах го, че ме накара да се влюбя в онзи слабак, че ме караше да прощавам и забравям, но най-вече защото позволи на родителите ми толкова много пъти да вземат решенията вместо мен. Всеки път, когато разговарях с тези хора, всъщност говореше сърцето ми... Обвинявах го. Ако бях останала насаме с разума си, може би щях да избегна много трудности и коловози, но аз винаги бях раздвоена и в крайна сметка оставях сърцето си да надделее. И после всичко се обръщаше...
И един ден, сама начертах границата, зад която сърцето ми стана нежелан посетител... Макар на няколко пъти да се опита да ме приласкае, въпреки „бодливата тел”, която бях опънала между нас, аз му обърнах гръб... И то предпочете да замълчи... А днес е много, много уморено...
Как разбрах ли? Интересен въпрос... Нали уж бях оглушала за него... Разбрах, когато Сърцето ми заби все по-бавно и уморено. Разбрах, когато осъзнах, че неговия ритъм е мой, че неговите решения са мои, че неговия живот ... е мой. Разбрах, че не е виновно, а аз го обвиних и осъдих без да му дам шанс да се защити. "Всеки е невинен до доказване на противното!", гласи известна максима. Всеки, но не и сърцето ни... То е нашата удобна извинителна причина, нашето бягство от отговорност... нашето спасение, но и нашата гибел...  Мислех, че разумът е този, който винаги ни подкрепя, но всъщност той винаги ни съди... Той, разумът, е този, който не харесва външния ни вид, който ни кори за решенията ни и винаги казва: "Можеше да стане по-добре, ако ме беше послушал/а!"
А сърцето... Сърцето е винаги с нас... дори, когато му се сърдим, когато го виним... Замълчава, но продължава да е  до нас и да ни подкрепя. Докато не се умори от нашата твърдоглавост и не започне само да изгражда стени около себе си. А понякога тези стени са наистина непреодолими...
Дааа, сърцето ми е уморено... уморено от мен...  



* * * 

...и веднага се сетих за крайно неприятната среща, която имах преди няколко седмици... С бившия си. Глупакът беше в някакво заведение, покрай което минавах. Познал ме и дотича край мен, дърпайки за ръката някаква безвкусно облечена и гримирана девойка.
– Ооо, как сме? – очевидно беше и пил.
– Добре, благодаря! – отвърнах и понечих да си тръгна.
– Не ти се говори с мен, а? Още ли ми се сърдиш, че те изоставих? – дочух гърбом.
Не можах да се въздържа.
– Да се сърдя ли? Не ставай глупав! – засмях се – Та ти ми направи най-голямото добро! – с удоволствие видях как неговата самодоволна физиономия се размаза. Очевидно се беше надявал да ме срещне пропаднала и просеща,  и се сетих колко малко ми оставаше преди седем години да му доставя това удоволствие.  Продължих усмихнато. – Радвам се, че се видяхме, но бързам. Чао! Надявам се да се видим...
– Чакай, чакай...  А детето как е? – изненада ме със следващия си въпрос.
– Какво дете? – попитах студено.
– Е, кво са праиш сега? Нашето дете, разбира се! – развика се той – Адвокатката ми каза, но според нея си излъгала. Аз обаче те познавам и съм сигурен, че не си. А още по-сигурен съм, че аборт не би направила. Така че... Как е детето? Какво е? Момче, момиче... Как си го кръстила... – заливаше ме с въпроси.
– Бъркаш!
– Ааа, ясно... Сърдиш се, че те изоставих и сега не искаш да ми кажеш как е детенцето ми. Хубаво, ще се обърна пак към оная адвокатка и ще си взема детето. То е колкото твое, толкова и мое! – нагло ми заяви и бръкна с ръка в левия джоб на панталона си. – Понеже вече съм си стъпил на краката и имам достатъчно пари, а тебе като те знам колко си некадърна – сигурно караш сина ми да рови из кофите! – засмя се, а след него в неприятен кикот избухна и придружителката му.
Внезапно бившият ми съпруг ме хвана за лявата ръка и плесна в дланта ми омачкана столевка
– Дръж!  Купи храна на детето! Ти сигурно толкоз пари не си виждала, нали? – и продължи да се смее. И докато се смееше, аз се отскубнах от него и с цялата ярост насъбрана седем години, замахнах и го зашлевих  с дясната си ръка. Шамарът ми го отхвърли встрани и той падна на земята повличайки и момичето със себе си. Надвесих се над тях и процедих:
 - Кретен си беше и кретен ще си умреш! – изплюх се в краката му, макар такива действия да предизвикваха гнус в мен самата, и му хвърлих още по-намачкана банкнотата – Задръж си пикливите пари! Едва ли имаш други, доколкото пък аз те познавам! И запомни: Дете ти нямаш и ако е справедлив Господ – няма и да имаш!  - обърнах се и го оставих с широко облещени очи да кълне след мен. 

 * * *

В мъгла са ми следващите минути. Не спирах да повтарям на жената да диша и издишва, да не се отказва и да напъва. И когато няколко минути по-късно докторът извика „Момче е!”, имах чувството, че ще припадна. Той вдигна новороденото високо за да го види майката, плесна го по дупенцето и момченцето нададе писклив рев. След това лекарят бързо го уви в кърпа и подаде бебето на майката.
– Заповядайте, г-жо! Имате си чудесно момченце!
Жената прегърна сина си до гърдите, обърна поглед към мен и прошепна:
- Благодаря ви! Още когато срещнах погледа ви от колата, разбрах, че съм срещнала ангел. – говореше бавно и много накъсано.
– Но аз.. нищо – започнах, но гласът й ме спря.
– Искам да Ви помоля за услуга... – кимнах. Бях готова всичко да й обещая. - Моля Ви грижете се за момченцето ми. Моля ви, няма си никого! Само Вас... Ще го направите, нали? – гласът й отслабна, но тя не се предаваше. Сякаш стоеше в съзнание само за да чуе отговора ми. За първи път от седем години насам от моите очи потекоха горещи, солени сълзи. Чувах как край мен докторът се суети и се опитва да помогне на жената. Чувах неспокойното пищене на медицинските апарати и с тих и спокоен глас отвърнах:
- Ще се погрижа за вашето детенце, а вие... – задавих се със сълзи, но продължих – но моля ви вие да намерите и да се погрижите за моето детенце. То е там, където отивате,  там, откъдето няма връщане и от много време е съвсем само. Няма си никого. Ще се погрижите ли? –  тя направи последно усилие и хвана лявата ми ръка. Стиснахме длани, като че се познавахме от сто години. Но всъщност... така подпечатвахме обещанието, което си бяхме дали една на друга. Миг по-късно жената се отпусна и затвори очи. Завинаги. Гушнах новороденото и се преместих встрани, за да може докторът да се погрижи за ранената, но усилията му бяха напразни...