Не обичам лошото време...

Не обичам лошото време...  мрачно, тъмно и облачно... И не, не говоря за времето вън, а за онова време, онези ... дъждовни, студени мигове, които всеки има в живота си... Когато сивотата на дните се измерва с влагата в очите, когато... главата ти е по ниско от петите - под земята, и сякаш там й е най-добре... Това време не обичам... 

Или греша...

Не знам... 

Ако ме попита някой бих ли му дала десет от своите "сиви" години за пет от неговите "розови"... не бих се съгласила... И то не само защото простата математика показва, че ще живея с пет години по-малко,...  а още по-простата логика, че такова упражнение е невъзможно, а защото съм скъперница на всичко, което е преминало покрай мен, през живота, сърцето и душата ми...

То си е мое! Казвам ви МОЕ! 

Има неща с които не се гордея, други не бих разказала никому.... Но по-важното е, че от нищо не се срамувам и от всичко събрах, каквото можах... Мъдрост?! Опит?! Както щете го наречете... АЗ си го намерих и не искам да се разделям с него...  Това "лошо време" ме направи това, което съм... Не вярвам сляпо никому, а само на себе си...  Не търся спасение в другите - само в себе си... Нямам и много приятели............ Но винаги ще имам себе си...... Защото "лошото време" отсява всички прашинки, всички... боклуци... Знаете ли как старите хора пресяват току що обрания боб?  Сипят го от не много голяма височина и оставят на полъха на вятъра да го пречисти...  Така и лошото време със своите бурни урагани или леки вихрушки пречиства нашите животи... 

Затова не го заменям... затова съм му благодарна... 

Макар още да не го обичам.... 

(Ана Тодорова)