Има надежда, без която... отчаянието.. би убило живота..

"И ето, пазачът разтвори широко вратата на фургона.

Иван Иванич се дръпна и се вцепени…

Бим лежеше с нос към вратата. Устните и бузата му бяха разкъсани от парчетата тенеке. Ноктите на предните лапи бяха окървавени.

Той беше драскал много дълго по последната врата. Беше драскал до последен дъх. Беше молил за толкова малко! Беше искал свобода и доверие — нищо повече.

Рошла, свряна в един ъгъл, почна да вие.

Иван Иванич сложи ръка върху главата на Бим — на своя верен, предан, любещ другар.

Запрехвърча рядък снежец. Две снежинки паднаха върху носа на Бим и… не се стопиха.

Нашите две момчета не бяха от онези, които могат да пратят писмо с адрес: „За дядо на село“. След не повече от час те бързо тръгнаха от автобусната спирка през празното поле към карантинната.

Видяха Иван Иванич да излиза през портата. И той видя децата, забърза, а като ги приближи, попита:

— И вие ли насам?

— Казаха ни тука да дойдем — отговори Альоша.

— Бим няма ли го? — попита Толик.

— Не го ли намерихте тук? — повтори въпроса Альоша.

— Не, момчета… Бим не е тук… и не са го докарвали. — Иван Иванич се мъчеше да скрие колко му е тежко на душата и как му се свива сърцето; в неговото състояние това се оказа много, много трудно.

Тогава Толик навъси гъстите си черни вежди, смръщи селцето си на хармоника и каза:

— Иван Иванич… не ни лъжете… моля ви.

— Бим не е тук, момчета — повтори Иван Иванич вече по-твърдо и уверено. — Трябва да го търсим. Да го търсим.

Валеше ситен снежец.

Тих.

Бял.

Студен сняг, който ще покрие земята до следващото, ежегодно повтарящо се начало на живота, до пролетта.

Един човек с коса, бяла като сняг, вървеше по побелелия от сняг пущинак. До него, хванати за ръце, две момченца отиваха да търсят своя общ приятел. Те имаха надежда.

Лъжата е понякога свята като истината. Така умиращият казва с усмивка на любимите си: „Вече ми е добре“. Така майката пее на безнадеждно болното дете весела песничка и му се усмихва.

А животът си тече. Тече, защото има надежда, без която отчаянието би убило живота."

Гавриил Троеполски 

"Белият Бим Черното ухо"